Единственият ми недостатък е, че не мога да се накарам да свърша нещо смислено.

Успях да предам всичките си закъснели есета, обаче още не съм започнала да пиша дипломната си работа. Не мога дори да си направя план. Петнайсет хиляди думи са

адски много, когато пишеш за нещо, което не те интересува истински.

Докато седна да върша нещо, денят вече е превалил.

Равносметка до 12:30 –

1 - Сготвих на татко няколко удивително вкусни буламача.

2 - Изпратих го на работа с изгладени риза и панталони.

3 - Оправих теча в банята.

4 - Почистих двора и пазарувах...

 

Включвам кратуната си на работен режим с огромна чаша студен чай, след това сядам с кръстосани крака на пода в дневната и пръсвам книгите пред себе си. Разгръщам някоя и се опитвам да чета, да се съсредоточа върху съсредоточаването. Не се получава.

Хвърлям книгата на пода и посягам към друга с по-примамлива корица. Отварям напосоки, обаче изреченията са дълги и сложни и не мога да ги смеля.

Вземам писалка и се опитвам да напиша нещо.

Времето тече.

Взирам се в листа. Листът също се взира в мен.

Въведение, заключение или няколко хубави изречения. Каквото и да е!

Получава се усмихнато лице, от чиято уста излиза балонче с думите: „Здрасти!”.

„Здравей”, отговарям му аз.

Един палец нагоре от мен

Заслужавало си е значи отварянето и затварянето на книгите, които са прозорци към света, населен с балончета и поздрави понякога, усмихвам ти се...:))